Вече 75 години играчите и треньорите на ЦСКА пишат историята на българския волейбол. Рубриката „Червени волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже за настоящето на някои от най-големите легенди на армейския клуб.
Цветана Божурина е родена на 13 юни 1952 г. в Перник. Тя е трикратна шампионка на България с ЦСКА, с който печели и КЕШ и КНК. От 1977 до 1982 г. е един от най-добрите нападатели на клуба.
От Sportn.net успяхме да вземем ексклузивно интервю с Цветана Божурина!
– Г-жо Божурина, как се осъществи преходът Ви от Академик към ЦСКА и как премина той?
– Винаги съм казвал, че съм се родил на правилното място в правилното време. Ако не бях родена в Перник, вероятно нямаше да срещна хората, които ме накараха да дойда на волейбол. И ако не бях от онова време, нямаше да играя с Верка (Стоянова) и Мая (Стоева), Руми (Каишева) и Васил Симов. Така че това клише е напълно приложимо за мен. Имах високи мечти и още без да играя волейбол, вече вярвах, че ще стана заслужил майстор на спорта. Мечтаех за Париж и бях сигурна, че ще отида и там. Поставих си високи цели и дори се записах в Юридическия факултет, защото баща ми учеше право. Така че бях приет в академията, а през 77 г., след разочароващи резултати в националния отбор, завърших семестъра и трябваше да сменя клуба. В ЦСКА Стефан Божков и професор Георги Христов се застъпиха за мен. Но най-важният човек, заради когото отидох, беше Мария Минева. Тя разговаря с ръководството, за да ме привлече, с нея бяхме в една стая в националния отбор. Затова подписах с ЦСКА и станах лейтенант.
– А какви са спомените Ви от началото на работата Ви в клуба?
– Първата ми тренировка беше с Васил Симов, който също е от Перник. Не го бяхме виждали преди, беше назначен след моето пристигане. Но по този повод в ЦСКА имаше революция. Мая, Верка и Руми настояват Райо Шахънов да остане треньор, защото са свикнали с него. За мен това трябваше да бъде Васил Симов, а ние спечелихме с Мария Минева и Лили Ленкова. Времето показа, че сме били прави. И дори сега, когато ме канят да говоря с млади волейболисти, им разказвам за една от неговите тренировки. Той ни подреди един зад друг и хвърляше елементарни топки над мрежата. Развълнувани, започнахме да изстрелваме топки, но нито една не попадна в главата на дистрибутора. Сега те го наричат „фрийбол“, което е най-важното нещо в играта. В онези времена дистрибуторите не скачаха за всяка топка, както е сега. Неговата идея беше да накара топката да се движи бързо и рязко, за да можем да провеждаме бързи атаки и да изненадваме защитата.
– Какви бяха първите ви големи мачове с отбора?
– Може би това беше последният мач от първия ми сезон в ЦСКА срещу Левски. Пролет ’78. Залата на „Христо Ботев“ беше охранявана от кавалерийска полиция и беше препълнена. Страхотно, емоционално преживяване. Загубихме първия мач, а след това спечелихме с 3:1. Един наистина запомнящ се мач.
– Кой беше най-силен?
– Този определено беше един от най-силните. Климент Величков, пази Боже, много добър журналист, написа страхотна статия във вестник „Старт“. В продължение на осем години Левски беше непобедим. Но аз се присъединих към ЦСКА и още в първия ми сезон станахме шампиони. След това спечелихме националната купа през 82 г. Това беше една от най-добрите ми игри. Значимо за онова време.
– Кои бяха най-близките Ви приятели в отбора?
– Най-близко, финансово и морално, беше Мая Стоева. Тя и аз живеехме на един и същи етаж в Слатина. Всяка сутрин ходехме заедно на тренировка. През зимата моят Fiat не запали и тя трябваше да ме бута (смее се). Като цяло тя, Верка, Руми, Ленкова, Мария Минева бяха най-близките ми хора.
– Вече споменахте Васил Симов, но има ли други треньори, които са белязали кариерата ви в клуба?
– Той беляза не само моята кариера, но и тази на редица наши волейболисти от този период. След него – Митя Димитров, един много добър и интелигентен човек и треньор. Също и Джиго, който ме изпрати да играя в Италия през 82-ра. Василий Господинов ме изпрати в националния отбор, а Иван Сеферинов – в ЦСКА. Тогава бях в страхотна форма и си мислех, че дори няма да ми се наложи да тренирам в Италия, защото по онова време не ги смятахме за стока. Но нещата се развиват по различен начин…
– Разкажете ни за този период.
– Когато се преместих в Равена, те вече бяха шампиони в продължение на две години, а след това спечелихме титлата за още 9 поредни години. Имах много силни игри там, но преминах през ръцете на Верка Стоянова и Васил Симов. Но адаптацията не беше лесна за мен. Работя там от 40 години, но в началото беше много трудно. Всички момичета работеха, обучението беше само вечер и аз свикнах с много по-голямо натоварване. Осъзнах, че за да бъда на това ниво, трябва да дам всичко от себе си, защото момичетата бяха много добри и бяха с 10 години по-млади от мен. Публиката също много се колебаеше дали да направя нещо, но дори сега, когато се срещам с директора на клуба, той казва: „Ти ни даде европейски начин на мислене в играта и поведението“.
Кой ви постави на позицията нападател?
– Бях в националния отбор в продължение на 11 години и почти винаги бях най-високият. Най-много от всичко обичах да вкарвам голове. Треньорът ми Никола Тасов в Перник обръщаше много внимание на техниката ми на ударите. Тогава открих моя удар – остър диагонал в четвъртата зона, и беше трудно да ме хванат на блок. Във втора зона удрях прави, в средата получавах простреляни топки от Верка, но ми вървеше нападението, не ме интересуваше нищо друго. Това беше любимото ми нещо в тренировките. Приемът не беше силната ми страна, една от слабостите ми, а най-слабата ми беше блокирането. Трябваше да отида в Италия, за да се специализирам в него.
Кои елементи са важни за един нападател?
– Трябва да имаш техника. Сега това е много по-трудно, защото играта стана по-бърза, играчите са много по-атлетични. Преди 40 години бях най-високият, но сега съм висок 180 см, сега ще играя като либеро… Но аз видях играта и наблегнах много на атаката. Треньорът ми в Перник ме караше да поставям ръката си така, че тя да стои високо. Нямах висок отскок, но винаги удрях през блока и то много силно. В Мексико, в националния отбор, ударих една бразилка в главата толкова силно, че я изнесоха на носилка и тя загуби съзнание.
Как се справихте с отговорността и напрежението в ЦСКА?
– Не бих казал отговорност, а гордост и чувство за принадлежност към ЦСКА. Василий (Симов) по един много човешки начин ни разясни в какъв клуб се намираме. Това е въпрос на лично отношение. Бяхме много отговорни, защото на това ни учи клубът. Всички имахме това отношение, с изключение на Мая Стоева (смее се), която беше много разсеяна.
Имали ли сте трудни периоди в клуба?
– Не бих казала така. Преди да дойда в ЦСКА, имах контузия, известният лекар Шойлев оперира коляното ми, но се възстанових. Бях в ЦСКА 5 години, но от Левски изпаднахме за две години, беше труден период. Но като цяло това беше един безкраен празник, защото правехме това, което обичахме да правим, играехме в европейските турнири, ходехме по много ресторанти и театри, имахме страхотен отбор, така че това бяха прекрасни години.
Следите ли какво се случва с клуба сега?
– Да, следя го, въпреки че съм от Италия. Много съм благодарен за празника, който ЦСКА имаше през 2018 г., когато минахме всички на стадиона, от всички спортове, пълни трибуни, които ни подкрепяха. Беше невероятно и дори сега изпитвам емоции, когато говоря за това.
Какво мислиш за ситуацията с базата на ЦСКА?
– Много се възмутих, когато имаше скандал с малката спортна зала, в която тренираха децата, и ни я отнеха. Това е безобразие и ще се разплача, когато говоря за него. Не може волейболът, който е един от най-важните спортове в България, да е в такова състояние сега. Не говоря за ЦСКА и всичко, което се случва в клуба с базите. Да изгониш децата от залата – това е просто безобразие!
Какъв съвет бихте дали на нашите спортисти?
– Да правят това, което обичат – да играят волейбол! Волейболът е проста игра за интелигентни хора. Времената сега са лоши, но волейболът обединява хората, носи много положителни емоции, приятелство и красиви моменти.
Разкажете ни за кариерата си в журналистиката? Кое е по-лесно – да бъдеш волейболист или журналист?
– Всичко около мен е забързано и шумно. Дори съм казвала преди, че ако не бях толкова суетна, сигурно щях да съм най-добрата в света, докато играех. Не бих се нарекъл журналист, нямам това самочувствие. Освен това живея с един невероятен журналист, който има много висока летва. Пиша от време на време, но нищо сериозно или някога.
С какво се занимавате сега?
– Чета книги.
